by 
“Казват че след като изрекла заветните си слова: “Аз любя отечеството си и умирам за него”, умряла. А ето години вече от тогава, Вардар носи от Шар до Егея една дивна песен, за нейното безсмъртие и търпне нашата народна душа, в робство и изгнание, от величието на нейния недостигнат подвиг. Минават години. Ще минат и други и всека друга ще бъде нов по-жив спомен от великия час на нейното самоизгаряне, нова по-хубава легенда около нейното свето име. Мара Бунева, велико сърдце… безпримерно мъжество. Роди се тогава, когато другите умират. Затова е една между всички. Затова няма никога да умре. Не се гаси, туй що не гасне…Тоз, който падне в бой за свобода, Той не умира.Свирепа зима. Късна нощ. Черна и студена като самото робство, което висне над родната земя. В далечната къща, дето се роди и порастна Мара, нейната и наша майка не спи. Тя се моли. Пред образа на Божията майка, тя се моли така, както… майката се моли.Да бъдат огнен порив и огнена вяра в нашата народна душа нейната молитва и последните думи на Мара… против робството за свободата.”Публикувано во вестник “Македония”, 13 януари 1934 год.
